Американска работа

HOA „Несебър“

Имаше един виц, в който песимиста казал – По-зле от това не може да стане„. „Ааа може, може..“,  отговорил оптимиста.

Ей , такива мисли ми навяват скорошните събития около Стария Несебър.  Все си мислех, че простотията и духовното падение на нацията, лека полека забавят своя ход, но .. уви.  Continue reading

Колорадска България

След много умуване, приказки и балансиране на кантара, преди около седмица сменихме Аризона с Колорадо. Няма вече кактуси, няма 45 о C на сянка.. Зелено, красиво, приятно топло и всеки ден – освежаващ дъжд около 3 ч. следобед. Абе накъдето и да погледнеш – планини и зеленина. Езера, чистота и усмихнати студенти.
„Дотук добре“ (имаше един такъв виц..:), обаче туризма и емиграцията, както знаем са различни неща.
Continue reading

Бизнесмените сигурно са полудели

Напоследък все по-често изпадам в недоумение от странни, глупави и абсолютно алогични действия на всякакви компании и техните ключови служители. Лошото е, че усещането го имам без разлика на националността им – американски, български, европейски. Имам чувството, че всички са се побъркали и освен, че нямат пари и нови решения на масата, целта им е малкото работещи неща или да бъдат съсипани или демонтративно пренебрегвани. Отделно, че на маниджерски постове се назначават хора, на които или им хлопа стабилно дъската или имат някакви мегаломански и наивни идеи, на които акционерите кълват като шаран на торен червей. Continue reading

Що за..

Миналата седмица ми се наложи да се разходя до слънчева Калифорния. Командировка. Трябваше да взема сутрешния градски автобус (както нарича жена ми самолетите тук, извършващи по няколко полета на ден между съседните щати) и след час и половина да съм в околностите на Hollywood.
Всичко тръгна добре, събудих се на време, качих се на колата и тъкмо по изгрев слънце, след 30 мили шофиране бях на летището. Паркирах на 6 етаж на огромния паркинг и забързах към терминала. Усетих се, че съм си забравил GSM ма и се върнах. Не го открих, и си рекох – айде на връщане.
Пътуването мина леко, но пристигането и откриването на посрещачите без GSM – кошмарно.
Но денят мина, горе-долу добре, компанията дето не можеше без моите безценни услуги :) ми нае такси до летището (и как не – 1 ден работа от моя страна, им спестяваше 3-4к разходи на месец), към 8ч вечерта вече кацах на аризонското летище с обратния „градски автобус“.
Стигнах до колата и първата ми работа бе да потърся телефона. Не го намерих – гледах в колата, гледах отдолу – няма го. Рекох си – като се прибера в къщи ще звънна на телефона (както обикновено правя в тези не редки за мен случаи :) ) и той ще се обади. Така и направих – качих се на колата , спуснах се по спиралата от 6-тия етаж, хоп на магистралата и след 45-50 мин ви бях в къщи.
Още не казал здрасти, отидох до домашния телефон и звъннах. Чух го телефона ми да звъни и се успокоих – не, че е първа младост GSMa, ама много контакти вътре щаха да изчезнат.
Отидох до колата и се заоглеждах – звъни, но никъде го няма. А то звъни някак си .. отгоре. странно. Погледнах и онемях – телефонът беше върху покрива на колата.
Да, знам, че и то който четеш това си викаш – абе, я не ме занасяй мен – ще остане телефона на капака толкова време. Е, да ама факта си е факт.

IMG_2235

И аз дълго време се чудех, да не би нещо с мен да не е в ред или телефона да е бил магнитен, но не е – най-обикновена Нокия.
После се замислих, а и досега се чудя – що за пътища са това? Да се спуснеш 6 етажа по спиралата на паркинга на летището, да караш с 60 мили в час 20 минути по магистралата, и още 10 мили по локалните градски пътища, да паркираш и телефона кротко, и мирно да си седи върху покрива на колата??!!
И не само това. Ами що за хора са това – да оставиш GSMa си на публичен паркинг, където непрекъснато минава някой, и през деня на този телефон и имало над 50 пропуснати позвънявания и никой да не го вземе…??
Американска работа.