Любимец 13 в Америка 🙂

Като стъпиш в Америка – страната на неограничените възможности, казват, че The sky is the limit .

Kато дете бях хем палаво, хем много играещо футбол, хем неособено способно като футболист дете Моите родители, като много други по онова време, не си падаха много по спорта – за тях науката и образованието бяха цел N1. Та на поляните и игрищата се самообучавах…. Не излезе нещо кой знае какво от мен в спорта, но поне научих правилата на повечето спортове.

В Америка, спорта за деца има различно измерение. Тук инициативата за спорт е на родителите и децата от малки ги записват(ме) да играят гимнастика, волейбол, плуване, футбол, абе… каквото се сетите. Общините осигуряват огромни игрища (плащани от нашите данъци) и там вечерно време, особено петък, събота и неделя е пълно с народ. Дъщерите ми от малки ги научихме да играят волейбол, баскетбол, плуване, тенис по този начин, и после станаха треньорки на малки деца. Да , още докато бяха ученички в гимназията – тренираха по-малки момичета. И смело мога да кажа, че не само се справиха успешно, но им даде самочувствие, увереност, любов и много купи и награди. А бих казал и предопредели донякъде бъдещите им професии.

Като се роди малкия ми син, бях както се казва на седмото небе, и на жена ми й обещах, че като стане по-голям ще се занимавам основно аз с него – ще играем, спортуваме, учим заедно… Старая се, но се случва, Ели да ми го припомня. Имаме си проблем с него, както повечето приятели знаят , той е много свит, срамежлив труден за контакт, та когато го записахме за пръв път да играе футбол (европейски разбира се), 3-те първи посещения въобще не влезе на игрището – стоя свит в майка си и не искаше да погледне дори игрището. Но мина време, отпусна се. Записвахме го на плуване, бейзбол и какво ли не .. Step by step.

И тази година, го записахме отново на футбол, макар, че бяхме притеснени. Отиваме на първия мач, но аз закъснях заради огромно задръстване и жена ми ми звъни през 5 минути -“Идваш ли? Те не знаят как да играят. Да те запиша ли треньор?”

– Абе Ели, как аз треньор – аз освен за колче на корнера, за друго трудно ставам ..

– Ти какво мислиш, че разбират другите , дето само американски футбол гледат. “

Дойдох, и гледам мача, радвам се , но сърце мъжко не трае – децата идея нямат какво да правят . А моето гардже пък му се паднал N13 .. Въпреки, че много пъти съм играл с него и го виждах, че става все по-добър и бърз – на терена той си бе копие на “Любимец 13” От организаторите изпратили един “треньор”, по-скоро треньорка, която е само администратор – нито правила знае, нито тактика. Децата се блъскат на едно място на терена, всеки гледа да ритне топката, никакви подавания, абе.. А на мен – това ми дай – Стратегия и Тактика на големите победи Но, успяха, победиха в първия мач .

И от втората-третата игра, реших, че няма какво да губя повече – или се намесват в играта като треньор; или позор и за сина ми, и за децата, и за мен – че не съм опитал. Дет се вика – Ако спечеля, печели цял отбор.

Започнах първо с тренировки, идваме преди всеки мач и тренировка 20-30 мин по-рано , организирах децата, почнахме упражнения, подавания, дриблиране. После им показах как се спира топката, как се стреля. Почна да им харесва, а родителите – абе родителите, само ме окуражават – седят, гледат отстрани и наблюдават, че някой полу-професионално се занимава с децата им и … очевидно доволни. Как никой не дойде да каже, “- Абе ей, това не се прави така, ела, аз да ти покажа. “

На следващите тренировки им показах как се изпълнява удар след аут, как трябва да се изтеглят напред, а не да си подават пред собственото наказателно поле, понаучих ги да се разпръскват на терена и да се научат като отбор да си подават, а не “Всяка коза , за свой крак”.. Да кажа , че е лесно не е съвсем, понеже пък в отбора ги бяха събрали и на различна възраст – от 4-5 години момичета до 9-10 годишни момчета. Трябва да балансирам хем с възраст, хем с различна психика и умения.

Иначе основната “треньорка/администраторка” се занимаваше да изпълнява функциите си – да вади, и вкарва резервите по ред на номерата и по желание на децата Разбирахме се прекрасно.

И като започнаха тия деца, победа след победа.. Една, две, три, четири, пет… Нито един равен, нито една загуба. Ухилих се.. Успокои им се душичката – и от футболен карък като мен може да има мъничко полза Миналата седмица, преди мача идва администраторката и казва – “Това ви е важен мач – ако победите този отбор – отивате на Championship – финален мач за купата другата седмица” . Е, вкарвахме , изкарвахме деца, подреждат защитници пред вратата – те не знаят нито как да пазят гредата , нито как да се подредят при ъглов удар и Победихме 3:0..

Родителите доволни , децата доволни – аз 3 пъти повече, а като добавим и, че жена ми си е в къщи и я няма наблизо – 4 пъти по-доволен.

Снощи беше финала. Събрахме се 20-30 мин преди тренировката.. Вместо 30 мин, – 1 час тренирахме с някои деца. Ново упражнение им измислих, хареса им. По едно време гледам едното момченце – 9 годишно, страшни удари с крак прави – аз не мога да ги спася. Оооо, викам си – я ела тук. Ти, казвам ще изпълняваш всички удари от вратата – ще стреляш колкото може по-далеч. Освен това искам да стреляш по чуждата врата отдалеч, щом можеш.

И той ме послуша. Поведохме 1:0..

Обаче – деца, психика – поотпуснаха се. Дори администраторката ми каза – “Абе днес са малко различни – доста по-разсеяни са.” , “-Може да е от топлото?” … И както го казах – за нула време 2 гола в нашата врата. Вратарят ни дори не помръдна при втория, и другите деца му се развикаха. А то , детето се разплака.. Отидох и почвам да го успокоявам, но мача си продължава – тръгват децата да бият начален удар от към центъра, а нашия вратар още плаче…

Викам си – “Тренер” , не можеш да оставиш нещата така. Влязох на терена, прекъснах мача, против всякакви правила, извиках всичките деца при мен и им казах – “Деца, той не е виновен. Вие сте отбор и сте виновни както за победите, така и за головете във вашата врата. Още повече вие го оставихте сам – той пое риска да е вратар, когато никой друг не поиска, жертва се за вас. Всички сте отбор – заедно.” .. Децата разбраха от една дума – отидоха , прегърнаха го, успокоиха го.. И играта продължи. Като отбор. След 10 мин вече бяхме обърнали мача с още два гола – 3:2. Така и завърши.

Победители.. 6 победи една след друга, без нито една загуба или равен. И моя Любимец 13 – сред победителите..

Не знам, дали имаше по-щастлив баща на терена от мен този ден.

Знам , че не съм добър нито спортист , нито футболист , не съм и кой знае, какъв “треньор”, но знам, че често в живота трябва да “Step in” (да се намесиш) , да поемеш отговорността за другите, когато няма друг. Особено когато това е поколението ти, или да прекъснеш мача и сгазиш правилата, ако това ще изтрие сълзите от едно детско лице.

Та , това е моята сбъдната американска мечта. Ако си мислехте, че чуете нещо за 20 милиона долара – “Не съм от тях, как’ Сийке”