Ние, чинките.

(по мотиви и цитати на “Ние врабчетата” – Й. Радичков)

“Всеки на тоя (бизнес) свят се е появил различно”. НПО-то най-напред си показва микрофона от телевизора, “източва го нагоре и тъй си остава” — само с един зелен микрофон; ни машини у него, ни стоки, ни изобретения, а само тоя зелен микрофон.

Хотелите и те никнат като НПО-то, само че са много по-големи и целите се покриват със зелена перушина – дръвчета, цветя по коридорите, храсти, озеленени балкони и красиви червени покриви. Е, има и такива, дето около тях не остава грам тревичка и дръвце, но затова можеш да си избираш хотел, които да те приюти. НПО-то не можеш да го избираш – то избира теб.

А и хотелът “е добър съсед и ако си направите гнездо в него, то ще скрие гнездото в зелената си перушина” и ще ви пази от зли очи, от прашки, от компютъризирани деца и от плеймейтките им.

“Казах в началото, че всеки на тоя свят се появил различно. Аз, преди да се пръкна, дълго време живях в яйцето. Да не ти дава господ да живееш в яйце. “ “Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода” “Щом усетих, че в мене всичко заякна, реших да разбия затвора. Счупих черупката и се появих на бял свят, бързо разбрах що е това свобода, макар и да бях само в гнездо много дни.” Татко и мама ни носеха храна – кога, червейчета, кога семенца и позаякнахме.

“Като поживяхме известно време в гнездото, нашите викат: Хайде, време е да се научите да хвърчите и да започнете сами да си изкарвате прехраната.”. Татко кацна на ръба на гнездото и започна един по един да ни изхвърля от него.

Моето братче беше първо. То полетя надолу със затворени криле, и за части от секундата го видяхме как мина 1 метър, но изведнъж крилцата му се разпериха настрани без никакъв ритъм, скоростта малко се забави, но не можа да полети и тупна на замята, като малка тенис топчица. Ние, чинките сме малки птиченца, крехки, и пък като паднем в свежата пролетна трева не е толкова страшно, понеже сме леки.

Татко посегна към мен сграбчи ме и в момент , който ме пускаше, чух някакъв крясък

– Сприии! Ще го пребиеш.

Толкова се сепнах, че нито отворих крилца, а само устичка и тупнах с все сила в тревата. След миг усетих нещо топло да ме обгръща и аз от ужас не смеех да отворя очи. Мама ми бе казвала, че ако те глътне някоя котка или ястреб ще усетя, първо че ми става топло, много топло, а после ще заспя. Завинаги.

Не посмях да отворя очи няколко минути, но и не заспивах, само слушах.

– Трябва да го върнем обратно в гнездото, – казваше женски човешки глас. – Горкото сигурно майка му си го търси. Ние сме все пак зелени спасители, не можем да бъдем безучастни към такъв груб домашен тормоз, макар и между птици.

– Не, не. Имаме си програма и стратегия. Трябва да ги съберем всичките и да им проведем първо семинар заедно с другите птичета, където проф. Люж от Сорбоната ще им обясни с видеоконферентна връзка как трябва да се лети и какви са опасностите от летенето. – очевидно по-възрастен човек/мъж се намеси.

Отгоре високо чувах, чик-чирик на моите братя и сестри, и писъците на мама. Аз не трябваше да съм в чужди ръце, дори и той/тя да е спасител, а да съм или на земята, или във въздуха – това се очаква от един ученик по летене.. След малко татко явно пусна още едно от братчетата ми и с него се случи същото. Първо падна, после една какичка със зелена шапка, (наричали се хора) го взе в ръце, но не го изяде. И мен не изяде. Само ни сложи в една лъскава кутия. Татко пусна още 2 птиченца от гнездото и ..спасението им се повтори. Никой от нас не можа да полети. Най-накрая усетихме че кутията се вдига, и едно по едно се озовахме обратно в гнездото. Татко пак ни пускаше, но този път падахме примрели от страх и стрес, директно в ръцете на Големите Зелени Спасители. От страх не можехме да полетим изобщо, а само държахме крилцата затворени. Това се повтори много пъти и едва 2-3 от братчетата ми успяха да полетят няколко метра и пак попадаха в кутията. Мама пищеше, татко ядосан и все по-ядосан ни хвърляше от гнездото. След 1 час се уморихме и вече нямахме сили дори да отворим очи Когато ни сложиха в гнездото татко, вече не посмя да ни хвърли. Хората долу викаха, размахваха ръце, аха и те да полетят, но нищо… Накрая се отказаха, чух че имали гала-вечер с някакви донори и си тръгнаха. Щели да дойдат друг ден.

Татко, излетя на някъде и след малко се върна и се заговори с мама. –

– Ходих да се видя със смрадовранката – онази птица “с нейните хиляда и триста фльонги”. Попитах я какво да правим със спасителите, и тя отвори своето американско списание от 2003 година. Там пишеше за подобни хора – били от НПО и бизнесът им бил да обикаляли цял свят да се грижат за птици , мравки, костенурки и пр. Помагали уж на едни, но за сметка на други. Че как можеш да помогнеш хем на котка, хем на червеи, хем на чинки, когато котката обича птици, а птиците червеи. Много птици по света били пропищели от тях.

– Ясно каза мама. Трябва да ги научим да летят и веднага да емигрираме.

На другия ден, рано – рано, татко започна да ни изхвърля от гнездото. Още с първия опит няколко от нас полетяха, нямаше стрес от спасители наоколо. До вечерта с още 2-3 полета и ние бяхме почти готови да летим на по-дълги разстояния. След още една вечер у дома, мама ни приготви багажа – не че ние чинките имаме какво друго да носим, освен спомените си и обичта към природата. И на следващата сутрин отлетяхме. Недалеч – в съседната градина, от другия край на селото. Но за нас това си бе като да преминеш Дунав мост 2. Когато заминавахме, виждахме в далечината приближаващата се кола на Големите Зелени Спасители,, но татко ни окуражаваше да продължаваме да летим. Изобщо татковците все искат децата им да летят все повече и по-надалеч.

Настанихме се в нова градина, построихме бързо още едно гнездо – най-вече мама и татко де. А и храна събирахме лесно – около къщите на хората все се намираше по нещо – къде хвърлени остатъци от тяхната вечеря около кофите за боклук, къде други неща изпаднали от колите им. Днешните хора не се като онези , преди години , за които ми е разказвала мама. Тогава храната е била ценност, хляба свещен и нищо не се е изхвърляло, а се е давало на прасетата и кокошките в двора. Сега всичко има и нищо, особено храната не се цени. А и кокошки и прасета няма, защото тук на село те не можели да бъдат гледани щастливо, и затова ги вкарват в специални ферми. Така казвали тези от друго НПО – Щастливи Селски Животни. Поживяхме няколко седмици, позаякнахме, но захладя и хората от къщите се върнаха в града, та за нас храна не остана и мама и татко пак каза – ще се местим.

Събрахме багажа с новите спомени, с една нова любов, дето от седмица я оглеждам – Ки-Ко – хубавица, с прелестна опашка и красива перушина и отлетяхме. За месец обиколихме целият свят – Пирдоп, Златица, Розино..

Но и там хляба намаляваше. В едното градче се застояхме в края на селото, и ни хареса. Селото почти празно – няма котки да те гонят, няма кучета да те лаят – само едни безкрайни поля с пшеница и царевица, и понеже е есен от тях останали много семенца по нивите. Цяла есен кълвахме с братчета и роднините. Гарвани и те се хранеха, но си беше и опасно де – понеже всичко е ниви, няма много дървета където да се скриеш от ястребите. Но успяхме да си направим голяма колония – може би 100-200 чинки, стотици скорци и гълъби се навъртаха край селото. Лошото е , че зиме няма много храна, понеже като няма хора, няма светлини по къщите, няма и хранителни отпадъци дето да кълвем около тях.

Изкарахме зимата . Запролети се. Моите братчета свиха гнеза, и аз да не остана по-назад и аз свих гнездо с моята Ки-Ко. След някоя друга седмица се появиха и птиченцата ни – малките чинки. Храна – в изобилие – тревица, семенца от миналите посеви, червейчета, мушици, пеперудки. Зелено, жълто, червено се обагри земята , сякаш е не пролет, а късна есен в Балкана.

Един ден, обаче в далечината се появиха големи машини. Изораха земята, изсипаха един железа и малко бетон и покриха земята с черно покривало. Разпитах аз като баща тия дето знаят, а и старата смрадовранката и нейното списание от 2003 , ама там не пишело – била нова технология. Не знаела. Тук питах, там – и накрая една стара сврака се обади:

Това е Зелена енергия. Еко-слънчеви панели ще произвеждат ток да е топло и чисто на земята.

Ама как зелена, като цялата земя дето произвеждаше живот – пшеница или овес я покриха с бетон, железа и черни плоскости, дето не стават ни гнездо да си направиш, ни за ядене. – аз вече бях клъвнал едно-две от тях през нощта.

Ами не знам.- рече свраката. Живях в друг град и се преместих тук, когато някакви други Зелени Спасители дойдоха и сложиха същите неща в нашите ниви. Нищо не поникна вече, земята я напръскаха с химикали да не расте дори трева, че им пречела. Колко мои приятели свраки, бекаси и малки врабчета отровиха – само аз си знам.

Така и стана. Под черните похлупаци, нищо не растеше вече. Голямо черно поле – нито да кацнеш върху тях, нито да ядеш. Настана глад, и аз по пример на моя татко казах:

Ще емигрираме. Аман от спасители.

Пак заминахме и отидохме към другия край на света – Розино, Кърнаре, Клисура….Свят голям, европейски съюз е тва, ей.. . Намерихме едно местенце, преспахме една вече и на сутринта някой ми писука над главата.

Хей. Нови ли сте ? Имате ли нужда от храна и удобно пухено легло?

Отварям очи и гледам чинка. Няколко, същите като нас ни наобиколили, сложили по едно красиво пръстенче на краката си и важно и красиво ни се усмихват.

Ами отдалеч идем. Гладни сме, а виж колко челяд има с нас. Само с тия комари и мушици, трудно е да запълним коремчетата.

Хайде с нас. Идвайте, няма да имате никакви грижи в нашия интеграционен център. Тук всички заедно съжителстваме, заедно мътим, и за всички има храна. Едни големи и добри хора, се грижат за нас и ни и осигуряват всичко – храна на корем, и удобни хубави сламени легна с пухени завивки.

Рекох си – щастието най-сетне се усмихна и на нас – и цялата група от стотици чинки и врабчета се запъти към голямата хубавя плевня. Там за всяка дама си имаше полог, а специални надзиратели ни носеха храна и яйца, дето да мътим. Но като всеки колекционер-еколог, големият началник “се увлече и почна да носи съвсем непознати яйца, някои от тях твърде подозрителни, щото казваше, че ги бил изровил от земята.” Казват, че някои от яйцата били от далечни земи – чак от Ориента, от там където извира Дунава и където се влива в голямото море; или от Апенините, че дори от там, където имало огромни пирамиди. Ние сме родолюбци, не знаем къде са тези места. В нашата семейна колекция, дето трябваше да излюпим и интегрираме също. “Например имаше едно яйце, еластично като гумена топка, и неведнъж сме се събирали да го ритаме на поляната, а то подскача, като че е напомпано. Никой не можеше да обясни какво е това яйце и где що птици питахме, всички казваха, че не са чували за подобно гумено яйце.” Дори смарадованката не можа да каже какво е това яйце. А изпод полата на жена ми все ден се раждаха какви ли не птичета – то свраки, то бекаси, то кълвачи, то пчелояди. Хранехме ги, ама като поотраснеха почваха едно друго да се кълват, нещо интеграцията не вървеше на добре. Дори едното неинтегрирано се оказа соколче, и като поотрасна клъвна толкова силно 2 малки врабчета, че ги уби.

Хората – Големи Зелени Спасители обикаляха около нас с едни лаптопи, кълвяха по клавишите нещо, и кимаха с глави. Не можех да разбера дали “Тю, пак не стана”. или “ Трябва още средства и хора” чувах по-често.

Един ден “за голям ужас забелязахме, че от гуменото яйце излиза животно безкрако, вика свирепо: Ссссссс!, заканва се на целия свят и ни оглежда с мръсните си очи. Това беше змия.”

Подсъзнателно знаехме, че това е опасност, но нали бяхме научени да сме толерантни и запазихме спокойствие. Но щом змията клъвна едното ми детенце, се разчирикахме, настана пълен хаос, всички птици в големия хамбар се разхвърчахме нагоре надолу, обърнахме 5-6 от гнездата, съборихме стойките за вода, а едната гарга се блъсна в печката и събори няколко въглена върху сламата. За минути тя пламна, и обхвана бързо цялото помещение. Две от жените с лаптопите с писък отвориха голямата врата и всичко се разлетя кой накъдето свари. И змийчето изгоря, ама колко не-интегрирани неизлюпени яйца изгоряха в пожара на големият Балкано-Европейски дом, никой не знае.

Цяла нощ летяхме. Преситени, преяли с храна, пълни стомаси , но толкова уплашени, че гледахме да стигнем максимално далеч. Кацнахме в една гора , и там преспахме. Събудихме се на сутринта гладни, и облетяхме района да намерим нещо за ядене. Но то зима, тънък снежец е покрил земята, но и с него и без него ние знаем, че в гората много за ядене през зимата няма. Едно време в планините имало много хора. Събира ли се ходели да се пързалят на ски, по хижи в планината, или дори на лов. Но оставяли след себе си следи и много храна. Особено децата. Човешките деца казват били най-мили, като видели птиченце гледали да по подхвърлят бисквитка или коричка хляб. Дори ловците, последните години били учудващо добри. Ходели на лов, ни и оставяли много храна на птици и животни, дори хранилки правели. Обаче последните 10-на години, някакви недържавни групи от Големи Зелени Спасители – хора, сложили всякакви забрани за разходки и строежи в планината, и сега там не може да намериш ни хора , ни храна. А ние птиците най-добре знаем, че там където има светлина, там където има пушек в комина, има хора – значи и храна ще се намери.

Обиколихме ден-два, и като не намерихме нищо спогледахме какво да правим. Нашите дечица, свикнали последните месеци на редовна дажба и пълен стомах, зареваха, замрънкаха, искат си своето. Ятото ни голямо – синигери, пчелояди, чинки, врабци – може би над хиляда се бяхме събрали след оня пожар. И тогава от едно дърво се обади един бухал.

Вие търсите това, дето вече го няма. Повечето селца тук в Средната гора, са празни зиме. Трябва да търсите някъде, дето има живот. А живот има там дето има къщи, за гости, хотели. Там има и светлина и храна. Малко е шумно де, но живот има за всички. А и туристите днес са мърляви – излизат по планината хвърлят обелки, храна – все нещо и за вас ще има.

Вярно е , обади се един гълъб. Аз знам един места където има много хотели – нататък към Панагюрище, към Копривщица.

Речено сторено. Цялото ято се вдигна, слънчицето тъкмо изгряваше красивата заскрежена гора и полетяхме. 3-4 часа, с малко прекъсвания и пред нас се откриха красивите огромни склонове и хребети на 4 революционен окръг. Не вярвате ли – питайте Вичо – една стара кукувица, на която пра-пра-пра-пра-дядо му живеел по тези места, когато тук са гърмели пушки и Черешови топчета. Гърмяло се е страшно, много кръв и много смърт е имало, но хората възстановили района и сега било дори по-хубаво. Историята му се предавала от човка на човка – 10-12 поколения.

Накацахме по едни жици в края на единия град, мисля Копривщица се казваше и се загледахме в далечината. Тъкмо беше паднал дебел, 1 метър сняг , тихо и красиво. Ама много тихо. На 2-3 км от нас се виждат къщи, големи къщи, още по-големи къщи и това, дето му казват хотели. Пушат много комини, чува се някаква детска глъч и автомобили по пътя, но няма светлина.

2 свраки и 2 чинки заминаха по двойки на разузнаване. Върнаха се след час и докладваха . Хора има много и храна се намира, но е тъмно понеже няма ток от 2 дни, след като паднал снега. Чули един готвачи да си говорят, че нито могат да сготвят, нито да стоплят старата храна по хотелите и трябвало да я изхвърлят. Чак тогава се загледахме и в далечината видяхме паднали в снега жици, натежали от снега. Ясно… но това пък е хубаво. Ядене и пиене на корем Ихаааа.. Ох, бабачкооо.. Значи сме спасени, рекохме ние и закачахме да се стъмни за да не плашим хората.

Стъмни се и тъкмо да тръгнем в небето избухна нещо червено и синьо. Бе хем красиво хем страшно. След малко второ, отвори се като чадър и посипа пръски от светлина и красота. Някои от старите птички, особено тия дето бяха живели в градовете въобще не трепнаха, само на малките сърчицата им забиха с над 200 удара в минута. Първоначалния уплах мина, и всички поехме към градчето. Намерихме храна, а тези светлини – разбрахме от местната гарга, че се наричали фойерверки, само ни помагаха, осветявайки пътя. Е, имаше и такива – опасни, дето гърмяха страшно и дори да те осакатят или убият, без да светват дори. Те наистина бяха опасни и за нас и за хората, особено малките деца. Но можеш ли разбра хората – не правят разлика между красиво и опасно, и си докарват бели. Тъкмо привършвахме и изведнъж всичко светна. Явно електричеството бе дошло.

И тогава стана хем страшно, хем весело. 5-10 мин след като светнаха къщи, като наизлязоха едни деца, малки и големи, чуваше се заглушен пукот размесен със смях и кучешки лай, гърмежи и небето цялото се озари в светлина. Нахранени и щастливи ние летяхме в небето, кръжахме далеч и гледахме отгоре красотата. Бяхме хиляди , може би 2-3 000. Целият птичи район се бе събрал да празнува с нас. Летяхме около половин час и накрая се отправихме към жиците да спим. Наредихме се на съседните жици, разчиствайки снега по тях и задремахме. Бяхме сити, и доволни. Свободата бе около нас.

Не знаем, колко ще да е минало, но в просъница чух съседните птици да говорят. 3 от тях, докато седели на едната жица, по която явно не тече оня обикновения ток а друг, чули човешки гласове по жицата. Жиците между селата и градчетата бяха завързани една за друга и образуваха нещо като мрежа. Нет. Свързана мрежа – или за по-кратко Голямата сврака, дето подслушваше всичко, го наричаше Интернет, и казваше, че като кацнеш на такава жица можеш да чуваш хора от различни градове. Та, да не се отплесвам – в просъница чувах, че 2-3 свраките си говорят:

– Ама сериозно ли тръгват насам?

– Да, неправителствени групи от хора тръгват сутринта насам, да спасяват животните – най-вече кучета дето се били стресирали от фойерверките.

– Зелениии идват насам !!! – този вик на едната сврака събуди цялото ято.

Стреснато, ятото заклати голямата жица и под резонанса тя дръпна рязко стълба в края й, той събори следващия и някъде в края полето видях вече буден, как огромен стълб с 3 перки на върха му застрашително се наклони и се сгромоляса. Падането му прекъсна повечето от околните жици в него и приятелите и роднините ми ми изпопадаха зарити в снега.

Много от тях не можаха да станат. Бяха мъртви. Дали бяха умрели от стреса от новината, че нови Големи Зелени спасители идват да ги спасяват, или от падането в снега – не знаем.

След като свършихме спасителната операция, и се преброихме разбрахме, че не сме останали много. Но се зарекохме, че няма да емигрираме повече. Според един голям артист ние сме били най-големите патриоти. Стоим тука, тука сме родени, и тука ще умрем. Може да сме посинели от студ , накокошинени от студ, но тук ще останем.

Край.

(Всяка прилика с лица, спасители и събития е случайна)