Беше отдавна. Точно преди 20 години. Там, в родината ми. Навъсено-студен декемврийски ден. Помня емоциите, помня жадните за промени лица, помня лудостта ни..
Днес, тази демонстрация има много родители – много от тях се опитват да ни докажат, че точно тяхната полулегална квартира е събрала буйните дисидентски души, и са решили да вдигнат “въстанието”. За други пък 26 октомври и 10 ноември 89 са несъществуващи дати от историята на България, а демокрацията в България започва видите ли – на 14 декември 1989 или 10 януари 1997 (в зависимост кога са захвърлили партийния си билет и са станали демократи).
Истината е доста прозаична. И открадната – като много други неща. Там, в родината ми.
Аз бях първи курс студент и като повечето ми колеги – опиянен от промените. Не, не знах, какво ни очаква, но знаех , че ще бъде интересно 🙂 Първата истинска демострация беше на 18 ноември 1989 (събота) пред Храм-паметника “Ал.Невски”. Помня как гледахме с невярващи очи няколко дни преди това, малките лисчета с призив за участие, налепени около Университета. Помня и 20-ната хиляди души, които се бяха събрали на 18 ноември и не знаеха какво става. Знаехме само, че България се променя.
Няколко дни по-късно се основаха няколко студентски организации – като студент във ВМЕИ, направихме НСД (Независимо студентско дружество), а по същото време имаше вече и организиран Независим студентски професионални съюзи (НСПС) – моя приятел Краси Гаджоков беше в основата му.
В началото на декември се появиха съобщения и призиви за автономия на ВУЗ, и идея за демострация. Не мога да кажа със сигурност кой беше инициатора на демострацията на 14 декември, но със сигурност не бяха нито КС на СДС, нито П. Симеонов, нито БСП, а новите демократи – Ал. Праматарски, Костов, Ан. Мозер – “ги нямаше даже”.
Та, когато на 10 декември /неделя/ по Всяка неделя се появи Емил Кошлуков и обяви събиране през Народния театър, на 14 декември, повечето решиха, че идеята е на СДС (НСД е основател на СДС). Истината е, че 1-2 независими една от друга студентски организации бяха инициаторите, а НСД в лицето на Кошлуков осинови идеята.
От блога на Гаджоков, може да се научи повече за самата организация на демонстрацията, но факт е че истинска голяма отганизация зад тази демострация нямаше.
Както можеше да се очаква студентската проява бе събудила интереса. Но докато в ранния следобед около Народния театър имаше не повече от 1000 души, малко по-късно през Народното събрание около 17:30 вече се бяха събрали около 3-4000. След 18:30 нарастнаха до към 10-12 000. Някои възседнаха и Паметника на Цар Освободител, за да виждат по-добре.
Помня заграженията , които милицията беше опънала на около 20 метра от Парламента, и че зад се бяхме струпали сравнително малко хора. На много места оградата от хора бе дебела не повече от 1-2 ма души, а имаше участъци, където съвсем липсваше. В началото плахо се прокрадваха скандирания “Автономия”, “Долу член 1ви”, които след около час-два се усилиха и преминаха в “Долу БКП”. В затворения за простосмъртните район се появиха Ж.Желев, Кошлуков, Ивайло Трифонов и разбира се непрекъснато от Парламента надзърташе някой представител на БКП – Д Джуров, А.Луканов, Гр.Филипов, Петър Младенов дори Нешка Робева се появи, ако не се лъжа.
Тогава за първи път видях Страх. Истински страх в очите и приказките на депутатите от БКП, които не можеха да повярват, че някой вика “Долу БКП!” , “Желю, Желю”, на метри от ушите им. Между другото тогава за пръв чух призива: “Желю – Президент!”
Всъщност, това което се случи бе естествено – до към 18 ч. студентите протестирахме почти сами, а след това към нас започнаха да се присъединяват завръщащите се от работа, минаващи покрай Университета и Народното събрание. Много хора попаднаха случайно, но останаха да участват. Имаше и такива – нестуденти, който бяха чули за демонтрацията по радиото или от познати и дойдоха от всички краища на София.
СДС лидерите бяха изместили истинските инициатори от главната роля. СДС беше вече поело и ролята на организатор на демострацията, макар, че реалната му заслуга не беше голяма. Както често се случваше в селдващите 10-на години, СДС плахо и страхливо се наложи да следва и подкрепя студентите. И след това лидерите му да прибират овацийте.
Няма да забравя и призивите за спокойствие от страна и на лидерите на СДС и на БКП около 19-19:30, защото митингът тогава бе придобил внушителни размери и призивите му не бяха нещо, което нито БКП, нито дисидентите бяха готови да чуят.
И докато БКП депутатите някаккси можеха да отстъпят за академичната автономия на ВУЗ, то призивите за “Долу Чл. 1 ви” бяха нещо страшно за тях. Те означаваха финален акорд за БКП и новият държавен глава на България – Петър Младенов.
Окoло 20:30 участниците придобиха още смелост, въпреки, че тогава вече се говореше, че милициата или военните ще се намесят. Но нямаше страх. Имаше невероятно откъде поникнала смелост и ненавист към скритите зад Парламента – най-вече заради тяхната неотстъпчивост и инат… Вместо да предложат някакви преговори, лидерите на БКП излизаха през тълпата и всяваха … страх……
Нежеланието да се премахне чл.1 възбуди още повече протестиращите.
“Приберете се по домовете си! Ще стане страшно.. Вие не знаете какво вършите…”
Там тогава, Петър Младенов промълви и прослувотото си: “по-добре е танковете да дойдат…”, което бе повод за следващата голяма студентска проява. Но за това друг път.
Не, студентите знаеха какво вършат – виж видеото . Тези , които не знаеха какво да правят бяха СДС и БКП.
Малко по-късно от трибуната на Студентския дом, лидери на СДС – Косьо Тренчев, Ив. Трифонов, Петко Симеонов призоваха към спокйствие, и след една набързо “приета” декларация – към разотиване…….
Дали постъпиха правилно…?
Leave a Reply