Блогче на Андрей Ненов.

Имало едно време много неуки хора. Можещите да четат и пишат били максимум 1% от населението, и обикновено хем били богати, хем умни. А може би защото са били  умни, били и богати. Но имало и патешки пера и мастило. И знанието се разпространявало с копие, след копие преписвано на ръка.

Измислил  обаче Гутенберг печатната преса, и разпространението на знания станало по-бързо. Първоначално само посветени или богати имали право да имат новата книга, щото тя се плащала.  Претъркули ли се  няколко десетилетия , век-два и паралелно с книгите се появили и печатните реклами. Замирисало на печатане и пари, и се появили..  журналистите :). Бурния разцвет на вестникарството през 19 век, имало своите особености, както в Америка, така и в България ( вж. Алеко Константинов какво мисли по темата).  Вече всеки можел да пише, да рекламира, че и да .. попръжня.

Но, вестниците вървели с една особеност  – те били 2 вида – платени, за които читателите плащали за да научат новините и безплатни – които, обикновено рекламирали някои бизнес или партия, но поради простата причина, че били “бъкани с реклами” и доста зависими, никой не ги купувал.

И така , целият 20 век минал, в надпревара кой вестник ще издаде по-интересен, по-стойностен материал, защото , колкото по-качествено, колкото по-интересно, толкова повече читатели. А броят на читателите означават и …пари. Проста зависимост – по-високо качество – повече пари. Журналистите зависели от издателите. А издателите зависели от .. читателите – те им плащали, за да могат да назначават по-добри журналисти, които да пишат по-интересни и неизвестни неща. Но журналистите внимавали какво пишат, защото лесно можели да бъдат вкарани в съдебна зала, ако кажат за някой че сестра му е … Не напразно имало Главни редактори,  коректори и какви ли не отговорни лица в медиите.

Но не щеш ли дошъл добрият Интернет. Печатането с преса станало отживелица. Изведнъж, на журналистите и читателите не им трябвало хартия и мастило – можели да напишат и произведат в “милионен тираж” за минути поредната сензация.  Появили се сайтове, в които не трябва да се плаща, или поне не директно , а само индиректно, чрез гледане на платени банери или кликане на ненужни линкове. Читателите вече НЕ ПЛАЩАЛИ за съдържание от джоба си. Четели всичко, щото всичко било “фрии” –  отваряш телефона и четеш каквото искаш колкото искаш. Дет се вика – “От всекиму според способностите, на всекиму според потребностите”. Почти комунизъм.  Това хубаво, но докато читателите плащали по 1 лв, примено на вестник/брой, се минало на индиректно плащане от 1-2 стотинки за гледане на банерче. приходите на издателите секнали драстично.. Командировките били орязани , защото що да се харчат пари за разходка до Париж, Берлин или Девня, като отваряш фейсбук или местния онлайн портал и преписваш.  Ама и журналистите почнали да получават, още по-малко, защото цените на интернет рекламата и те спаднали – хората се изхитрили и не кликали на банерчета.. Абсурдно е , но свободата на Интернет уби качествотената журналистика.

Лека полека почти всички издания станали … безплатни. Едно е да имаш тираж от 200-250 000 , както помня някои медии имаха през 90-те, друго е печатния ти тираж да е 4-5000.. Всичко друго онлайн. Най-голям разцвет добили скандалините издания , с клюки, измислени истории, лъжи, миски и кой , кога се развел. Масовият читател, вече бил ….масов – от тези дето трудно завършили 8 клас, и никога не влизали в библиотека. Този читател пари за бира няма, камо ли за вестник.

За да оцелеят, издателите минали на единствения възможен вариант – платени реклами и материали, а ако може и някой хубав грант за развитие.. Едни развивали въображението си, други ставали “независими”, защото сега зависели само от 1 човек (ама Голям)/ 1 организация.

За да не говорим наизуст да погледнем световната преса. Всички големи издателства изпищяли. New York Times, неколкократно смъкнал тиража си, а оттам и приходите си от читатели. Само от 2005 до 2017 – с 50% намаление.

Другите вестници по цял свят били в сходно състояние. [2]

Daily Mirror например през 1956 е имал разпространение от 4,649,696 , през 2010 – 1,218,425, а през 2019 – едва  508,705.    9-10 пъти намаление.

При Financial Times, които дори имапт платена версия, цифрите също са надолу. –  80,518 (1956);  390,315 (2010), до 180,053 (2019).  А в САЩ, нещата изглеждат още по-трагично – най-големията – USA Today  има едва 2,301,917  бройки. На фона на 320 милиона население – продажби от едва 2-3 милиона?

Какво става в България. Ами същото. Днес, едва ли има вестник, който се печата в повече от 10 000 тираж.  Което значи, че той не се, и няма как да се издържа от верните си читатели. Той най-вероятно се издържа от едно от трите:

• големи рекламодатели
• големи благодатели
• големи скандали (които носят много посетители на станиците)

Когато  медиите  се издържат от своите читатели, те се съобразяват с тях – защото -> престават да те харесват -> престават да те купуват -> по-малко пари. Чисто пазарна и честна икономика.  И журналистите търсеха, копаеха, създаваха интересни материали.

Изведнъж обаче оцеляването на един вестник , започна да зависи от други неща – обикновено 1-2 големи “спонсори” – и това били Независимост ? Ами не е. Как ще си независим , като нямаш верни, плащащи многобройни читатели ? Не можеш. Ако мога да перефразирам  Т.Живков – “Независим е този , който има собствени многобройни КЛИЕНТИ. Като нямаш клиенти и пари – как ще си независим бе? Зависиш от този , който то дава копанката и парите.” 🙂   Просто е, нали.  Освен това плащащия читател е уважаващ човек. Той цени и възнаграждава труда на журналиста с пари, с внимание. Нима това не е важно за всеки издател или журналист?  Нима за всеки творец не е няй-голямото щастие труда му да бъде оценен и възнаграден ?

Как ще е независим един регионален вестник, ако той няма поне 20000 тираж, и то планов абонамент, за да може да плаща заплатите на хората си. Разбира се , че ще зависи от местния Кмет, местния Олигарх, или Шефовете на Предизборните щабове преди изборите.

Разбира се, че ще търси скандали, защото само чрез тях може, количеството показвания на банерчетата от AdWords да нарастне, а оттам евентуално и някакви пари да дойдат.

Занимавам се с интернет реклама от 20 години – знаете ли колко пъти са ми казвали, -“Хайде да направим един сайт , медия..” “Хубаво отговарям – ама знаеш ли колко посетители на ден, трябва да имаш за да печелиш нещо смислено – около 5-6000” И идеята спира дотам.

Днес чета, че международното НПО “Репортери без граници” било обявило България на 111 място по свобода на пресата.  защото: “..Корупцията и сблъсъка между медии, политици и олигарси е широко разпространено”.. Ами, я вижте причините, по-горе, които обясних?

Но същото НПО, коетo  [3] се финансира и от Отворено общество на Сорос, говори за “независими медии като групата “Икономедиа”.    Същата медия, която пък си признава, което й прави чест , че също се финансира  грантове и други организации.

Но по-страшното е друго – прочетете втория жълт пасаж – гласът на журналистите бил заглушаван от… липса на финансиране? Кой да ги финансира – Държавата? Партиите? Бизнесите ?   Ами , че нали , “Който плаща, той поръчва музиката?”. За каква независимост, при плач за .. финансиране се борят ? А отгоре на това, у нас, както и в много страни по света напоследък има някакво странен уклон към комунизма – хем някой да ти дава пари, хем ти да не си отговорен пред него и да пишеш каквото си поискаш.

Независимост може да има само, ако клиентите са много  и плащат по малко. Независим си, когато зависиш от безкрайно много, а когато зависиш само от 1 си абсолютно зависим. Защо мислите, че в САЩ имат ограничения на парите, които частно лице може да даде за политическа кампания ? Ами умно са го измислили, нали? Както и платформите за Crowdfunding и събирането на дарения през социалните платформи – много хора, плащат по-малко. И се търси балансе. Загубиш ли баланса – нито си журналист, нито си независим. Това е..

Изобщо, налегнала ни е такава медийна независимост, такива 111 свободии, че свят, да ти се завие. И така ще е  докато медиите се предлагат безплатно и не зависят от парите на читателите си.  А свободията , както знаем е понятие лежащо някъде между свободата и хаоса.

Щото, ако утре почнат да ви доставят безплатен салам у дома, ще ходите ли да си купувате друг, ако и да знаете , че този може да не е направен от най-качественото месо, и може да има обилно кожа, рога и копита в него ?

=====

[1] https://en.wikipedia.org/wiki/The_New_York_Times

[2] https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_newspapers_in_the_United_Kingdom_by_circulation

[3] https://www.sourcewatch.org/index.php/Reporters_Without_Borders

[4] https://www.actualno.com/society/medijnata-ni-svoboda-ne-pomrydva-vse-taka-sme-na-111-mjasto-news_740872.html

[5] https://www.capital.bg/biznes/media_i_reklama/2019/04/18/3421479_bulgariia_sedi_stabilno_na_evropeiskoto_duno_po/

 

Тази вечер горя Нотр Дам – реликва, символ и олицетворение на Париж. Не знаем как и защо е тръгнал огъня.

Знам, обаче, че:

– В Косово само за 5 години (1999-2004) над 130 църки и манастири са опожарени и унищожени ….

– Във Франция за последните 10-15 години са затворени хиляди църкви, и на тяхно място са се появили около 2500 нови джамии.

– В Лондон са затворили 500 църкви, а на тяхно място – има нови 400 + джамии..

Не си спомням, когато талибаните събаряха статуиите, някой мои познат да се е кефел или смял. Напротив. Не си спомням, когато загиваха деца в Близкия Изток, ние да сме се радвали.  Що за гавра е това, да се радваш на нещастието на другите, или на разрушаването на исторически обекти, и то места, които са те подслонили.

 

Мислите, че всичко е случайно ли ?  Не знам..

Защото само преди 1 месец – ВТОРАТА по големина църква в Париж също е горяла.. Ама случайно, ей така.. а не си помислите нещо.. https://www.reuters.com/article/us-france-church/paris-historic-saint-sulpice-church-briefly-catches-fire-nobody-hurt-idUSKCN1QY0P1

Тъжно е.. И не знам дали Пламъците или Усмивките са по-тъжни.

Самолетът плавно наближаваше летището на тази непозната земя. Градът отдолу бе полутъмен – с редуващи се огромни пространства от светлина и тъмнина. Очевидно си личеше, че има още много да расте икономически. Някъде там долу ясно се виждаше границата на огромната вода и земята.

Чужденецът беше чувал много за тази непозната и екзотична територия на континента от приятелите си, като всички го убеждаваха, че там е много, много красиво – и въпреки катаклизмите, които е преживяло населението, то е наследило и развило невероятната си култура, особено в музикално отношение, а и храната била уникална.

Самолетът кацна и не след дълго хората се изнизаха от него, като повечето убедено знаеха накъде да тръгнат. За него беше по-трудно – трябваше да се ориентира за колата под наем и въпреки че повечето надписи бяха на английски – знаци точни нямаше. След дълго лутане и питане, където успя да намери някой служител, най-накрая попадна на дълъг коридор, който го водеше към целта. Вярно, че беше късно през нощта, но повечето летища, които познаваше, бяха пълни с готови да те упътят усмихнати служители. Тук не беше така.

Пред гишетата с Рент-а-Кар имаше доста хора, но не и пред неговата компания. Гишето бе празно. Огледа се… След малко един накуцващ служител, виждайки колко е объркан, му каза: ”Ааа, тези май са на горния етаж”. Защо хем имаше гише долу, хем Работещото беше другаде, без указания беше неясно. Качи се с ескалатора и да… Другото гише бе там. И пред него имаше огромна опашка, защото предвидливо бяха отворили само едно гише??! Толкова. Тук е така. Наложи се да почака 40-50 минути, а дъщеря му, която беше с него, примирено седна на пода и се вторачи в телефона си.

Дойде и неговият ред. Откриха му резервацията, но когато всичко бе готово, започнаха с шикалкавения да се опитат да му продадат още ненужни опции към колата. Беше подготвен и въпреки че на всичко каза не, когато стигнаха до: “Ама на тази територия е по-иначе, има нов закон, според който застраховка от другаде не важи, трябва само от тук да я купиш“ – се предаде. Бяха го предупредили, че тук е така и всеки прави, лъже и гледа да открадне, както може, но със законите, особено касаещи застраховки – всяка заповед е предпоследна. Плати, въпреки че знаеше, че го лъжат.

Voulez-vous (ah-ha)
Take it now or leave it (ah-ha)
Now it’s all we get (ah-ha)
Nothing promised, no regrets

Отиде до колата и леко се стъписа. За пръв път виждаше толкова очукана от всички страни рента-а-кар. Отделно бяха му дали и по-малка, от това, което бе заявил, но само като си помисли, че трябва да чака още 30-40 минути на опашка, за да се разправя, се отказа. Направи снимки отвсякъде, каза го на пропуска и отпраши към хотела.

Хотелът беше приличен за цената и местоположението; само, докато стигне до него, беше свидетел на позабравени практики – каране паралелно в две платна, изпреварване отдясно през аварийната лента, рязка смяна на платната… Но… Важното е, че се наспаха, отпочинаха, а на сутринта закуси и, докато дъщеря му спеше, излезе да намери магазин, че му трябваше вода и малко запаси за пътуванията през деня.

Магазинът бе съвсем наблизо и го посрещна с една редица хора, просещи пари. Явно това бе обичайна гледка за района, защото никой от служителите вътре не си и правеше труда да защити реномето на магазина.
“Gimme! Gimme! Gimme!…” Шмугна се покрай тях с неприятно чувство, защото в неговата родина беше се нагледал на такива. И обикновено бяха все хорa не, които нямаха, а които ги мързеше повечко.

Върна се в хотела с покупките и, докато още се приготвяха да напуснат, на вратата се почука. Мургава леличка, на слабо познат език едновременно ги поздрави и подкани да напускат. Явно щяха да чистят. За пръв път му се случваше. Обикновено хотелите са много толерантни и 15-20 минути след CheckOut не са проблем. Камо ли 5 минути преди това. Но явно тук е така.

Качиха се на колата и тръгнаха. Тъкмо се беше обадил неговия приятел Robert, емигрант тук от много време, че ще ги чака, като им даде напътствия откъде да минат, въпреки GPS-а на телефона.

Природата беше приказна… Пролетното време, напълнено с утринна мараня, и зелено до неузнаваемост изпълваше всичко наоколо. Слънцето отдавна се беше показало над хоризонта и сега хем бе топло, хем усмихнато облачно така, че да ти е кеф да караш на пуснат прозорец. А най-хубавото от всичко бе, че дъщеря му, влюбена в АББА, реши да придружи пътуването с тях. От детството си помнеше най-хубавите мигове в семейството и онези вечери, когато баща му, прилепен и с огромна наслада, пускаше ABBA или Frankie Miller на малкия касетофон. Сега същата любов към прекрасната им музика виждаше на една ръка разстояние.

….I have a dream, a song to sing
To help me cope with anything…

Минаваха през много различни райони. Улиците, макар и добре поддържани, бяха далеч от перфектното. Но най-необичайното беше наоколо. Непрекъснато се редуваха скъпи къщи с пълни съборетини; лъскави коли се разминаваха с гаражи, от който стърчаха всякакви трошки, а около тях беше като гробище за авточасти. И всичко това на показ – загрозяваше прекрасната природа. Като в пълен противовес на нея.

А тя, горката, се бе отблагодарила, богато и пребогато на жителите на тази земя – огромни зелени поля, вода в изобилие; дървета навсякъде, а по оголените части си личеше, че земята е чернозем или поне кафява плодородна почва – нищо общо с онази в Аризона, Невада, Холандия, Калифорния, дори в Каролините. Каквото засадиш – тук поникваше. Като се добави топлият климат, близостта до големите реки и огромният воден басейн наблизо – идеално за земеделие и животновъдство.

Но много площи бяха необработени. За 3 часа път видя едва 2-3 трактора, от онези, червените, които добре помнеше, и толкова. Нямаше ги хората на полето, не личеше някой да се бе загрижил да превърне тази земя от богатство в Богатство.

След малко мярна щъркел. Сподели го с дъщеря си и двамата се засмяха. Те си знаеха защо.

Пътят се виеше – мостове, завои, коли, каращи бавно, каращи бързо, изпреварващи, забавящи ненужно… Хората тук бяха различни. Пресякоха и Голямата река – онази, която столетия захранваше с вода, риба, транспорт най-големите градове и територии на континента.

Но изведнъж забеляза още нещо, рядко срещано – на пътя, покрай пътя – маса и на нея продаваха плодове – приличаха на… дини. И Там, където живееше, всичко бе в магазините, не на пътя. Знаеше, че има такива места, където продават покрай пътя в Азия, но рядко бе виждал.

Личеше си, че земята е много плодородна, но неоценена. Навсякъде другаде подобни природа би била ознаменувана с палати, приказни дворци, усмихнати хора, търсещи бъдещето, а тук бе… какафония. Хубаво и грозно, старо и ново, кич и лъскавост… Някой много искаше да бъде модерен и богат, но явно само 10% от него знаеха как.

… So I must leave, I’ll have to go
To Las Vegas or Monaco
And win a fortune in a game
My life will never be the same…

 

Беше чувал, а и от историята знаеше, че на тази зема допреди 150 години хората са били роби – изтезавани и принуждавани да работят в полза на други. Изнасилвания, убийства и продажби на хора не са били рядкост. И въпреки това, дори и тогава те са давали продукция, захранваща една трета от континента. И въпреки това, след освобождението на тези хора, каквито и експерименти да са правени последните 100 години, тази прекрасна земя продължаваше да се слави с най-ниската си работна заплата, в сравнение с другите райони, висока престъпност, ниска производителност и за съжаление – слабо развити модерни технологични центрове.

Защо..?? Робската психика, наследена отпреди толкова години, ли бе причината? Нали всички бяха вече равни? Нали толкова много програми, насърчения, пък..?

Напоследък нелегалните емигранти и те създаваха политически проблем в района… – използвани от политическите партии за разменна монета или по-скоро за лост за гласуване на желани закони, тези нелегални имигранти носеха много въпроси. И той бе емигрант, но легален… и знаеше и двете страни на монетата.

На пътя им се изпречи магазин. Продаваха всичко – от храни до домашни потреби. Спря колата. Трябваше да намери подарък, защото домакинята имаше рожден ден, а той знаеше, че на гости без подарък не се ходи. Особено пък при жена. Влезе в магазина и затърси цветя. Обикновени цветя – рязан цвят – хубав букет му трябваше. Но нямаше… Попита, защото видя изкуствени цветя от пластмаса и хартия, но не и естествени. Не можеше да повярва – при тази плодородна земя, на която сняг се задържаше максимум два дни в годината, да няма цветя. В Холандия, Белгия и Аризона, при далеч по-безумни условия, отглеждаха и продаваха цвят, тук – тази страна на зеленината, розите, красивите дървета – в магазина не предлагаха цветя. Но алкохол имаше. И цигари. В изобилие. Успя да намери поне един розов храст – сред забутаните в края на магазина земеделски сечива – и го купи.

Продължиха. Скоро стигнаха до крайната цел. Къщата на Robert, естествено бе украсена с български знамена, икони и прекрасни, автентични български сервизи и съдове. Домакинът и съпругата му не пропуснаха да му покажат най-хубавото наоколо.

Отидоха до крайната цел и се върнаха… Стъмни се…

…Tonight the Super Trouper lights are gonna find me
Shining like the sun
(Sup-p-per Troup-p-per)
Smiling, having fun…

Вечерта бързо стигнаха до хотела. Бързаха, защото той беше малко необичаен – чекирането в него завършване едва в 22:00. Такива глезотии като 24-часов сървис, въпреки че имаха около 100 стаи, не бяха познати.. Успяха да стигнат половин час преди крайния срок. И… затворено. “Моля, ако пристигнете по-късно, обадете ни се на …“ Обади се…

– Ооо, съжаляваме. Ние сме затворени вече…
– Ама как, какво да правим с дъщеря ми?
– Елате утре!
– Ама, как? Аз имам резервация с вас за днес?!
– Ами обадете се на който ви я е продал и я канцелирайте.

Кратко, съдържателно, ясно… Беше предупреден, че може да очаква всичко. Тук е така. Наложи се за 10-15 минути да намери и резервира друг хотел. Добре, че имаше. Е, на по-висока цена, но поне щяха да имат къде да спят…

Сети се за една случка, на някакъв идиот, дето на Нова година, въпреки че бил предупреден, че някаква планинска хижа нямало да работи, той цъфнал неканен и на всичкото отгоре вдигнал огромен скандал… Но – друго място, друго време, други хора…

Настаниха се в новия хотел, а след това той отскочи за храна. Намери най-близкото бързо хранене и влезе. Предлагаха автентична местна кухня. Влезе, но… Защо всички маси бяха празни, а столовете бяха с вдигнати крака..? По земята се мотаеха хартии, на единия барплот – кофа с мръсна вода и някакви парцали…

– Ама, господине, защо влизате…? Не виждате ли, че е затворено? – Дето имаше една приказка: “Чукам, влизам, то затворено…”

– Е, виждам, ама продавате през прозореца… Мислех, че работите.

– Добре, айде, дайте поръчката…

Приготвиха я набързо, начумерено, без особено да се мъчат да си слагат ръкавици или каквото и да е… Вече му беше все едно. Само този ден да свърши по-бързо…

Прибра се в хотела, вечеряха и заспаха.. На сутринта стана и отидоха с дъщеря си да закусят. Качи се в асансьора, а, когато вратата му се затвори, се опули. На нея, от вътрешната страна, грозно с отверка или ключ, някой бе изчегъртал грозно някакъв надпис с 3-4 букви… На фона на изключително чистия, ремонтиран съвсем наскоро хотел, това изглеждаше отвратително. Такива неща бяха обичайни за асансьорите в неговата родина, но тук – за пръв път виждаше. След това отиде до т.нар. бизнес център – в 8:30 всички столове бяха с вдигнати нагоре крака, явно се чистеше, а на компютъра гордо висеше табелка… “Не работи”. Стана му смешно, тъжно и познато…

През деня обиколиха центъра на най-големия град. Бе уникално красиво – старинна архитектура, запазена, опияняващо автентична, се редуваше с туристи или пиещи на улицата. Барове и алкохол на всеки 20-50 метра; музика, която се опитваше да напомни доброто старо време, но когато се възпроизвеждаше от седнали на тротоара, зле облечени “музиканти”, тропащи с пръчки върху празни кофи за боклук и тенджери, изглеждаше доста нелепо. Но пък бе повод да се изпросят малко “мъни” от минаващите.

…Sing a new song, Chiquitita
Try once more like you did before…

* * *

…Събуди се от внезапна светлина и някакъв глас. Беше сънувал, че дъщеря му спи на рамото му, а те пътуват в самолет и слушат АББА. Огледа се, но гласът продължаваше да говори. Заслуша се и чу ясно: ”Уважаеми пътници, благодарим Ви, че пътувахте с нас от Ню Орлеанс до Денвър. Очакваме Ви отново”. Оставаха няколко минути до кацането и той, Чужденецът на този американски континент, с тъга си помисли – колко са еднакви хората по света, как само няколко дни в Луизиана го върнаха толкова много към познати неща…

И не, не беше сън – дъщеря му наистина спеше на рамото му и всеки баща на тийнейджърка може да Ви каже, че по-голяма чест и щастие от това няма.

…You are the Dancing Queen, young and sweet, only seventeen…