Дядо ми !

Ако беше жив, днес дядо ми – Андрей Ненов, щеше да навърши 109 години.  Най-принципния и честен човек, когото съм познавал.  Много често през последните години съм се питал, как ли щеше той да оцени събитията и хорските отношения през последните 10-15 години. Не заради друго, ами колкото повече ме отдалечава времето от спомените ми за него, толкова по-страшно ми става, като си помисля каква бездна в понятията почтенност, образование и ценности дели днешна България от неговото разбиране.
Роден в Казанлък, който по това време е в центъра на българщината, дядо ми израства в среда на заредени с възрожденски плам учители и творци. Може би бъдещето му се определя най-много от хора които познава, като писателя и художника Чудомир, който учителства в града и се занимава с читалищна дейност. С художника Борис Ангелушев са и първи братовчеди.
Завършвайки Учителския институт в средата на 20-те години, дядо ми намира своето призвание в това да учи и възпитава другите. Заминава за малки, почти непознати тогава села първо в с.Граматиково, с.Ново Паничарево, а после като учител и в с.Ясна Поляна.  Какви ли усилия, но и какво удоволствие е било да създаде освен учебно Горско стопанство за децата, и  читалището, но и да изгражда любов и желание към книгите и науката в хлапета, повечето от родителите на които едва могат да сричат.  Как ли би видял през очите си днешната действителност, когато по същите места вместо горски стопанства се изграждат незаконо хотелчета и баровски къщи в девстените гори на Странджа, когато вместо читалища “моралът” изисква децата да слушат чалга и най-голямата им мечта да бъде да станат звезди на Пайнер.

По това време селото се е казвало Алан Кайряк, и хората са искали да го преименуват на нещо по-българско. Дядо ми, заедно с още няколко много жители на селото, са повлияни от идеите на Лев Толстой  и от основаната  основаната толстойстка колония, смисълът на която е било въздържанието и почтенния живот.  Не мога и да си помисля през това време, някое дете на 14-15 вече да е било “утвърден” пушач, камо ли наркоман, каквито примери днес в изобилие – особено по селата. На дядо ми му хрумва идеята и предлага да прекръстят селото на Ясна поляна – като родното място на Толстой. След общоселско събрание идеята се приема. Когато слушах разказите за това време, никога не си задавах въпроса дали учениците са имали желание да учат или не – за мен това винаги е било задълнение и смъсъл за всяко малко дете. А родителите сами , със собствени средства са изграждали училище и църквата в селото. Даскалът, Доктора и Кмета са били най-уважаваните хора в района. Зашо ли? Днес се правят всякакви програми с и без сутрешна закуска с мляко, с/без кифлички, барем някои специални деца отидат на училище, а практиката ремонта на училището да се прави не само без искрица любов, а обикновено на далавера – къде за строителя, къде за кмета, къде за…   е повсеместна.

Тогава, около 30-40 години след освобождението ни от турско робство, патриотизма и желанието да изграждаш са били толкова силни, че са подържали духа и са изграждали села и паланки като стожери на бъдещето образовано общество. Не само българите, турците и мохамеданите по селата също са уважавали Учителите си.  Не мога да забравя през 80-те години, когато дядо ми, който от вече 30-40 години живееше в Бургас,  колко често турци, негови познати от Ясна полана и Ново Паничарево, му изпращаха подаръци – орехи, дивеч, сланина…. Той беше от тези хора, който умееха да мразет държавите, но да обичат хората…  Той мразеше Турция и робството, но обичаше  приятелите, самоопределящи се като турци.

В спомените ми винаги ще остане изумлението ми , гледайки осанката на един 88 годишен човек, който в пълно съзнание 1-2 пъти ми изрецитира  поемата “Опълченците на Шипка” на Иван Вазов. Без грешка….!!!  Такъв плам, такъв патриотизъм и такава памет пожелавам на всеки нормален българин да има на тази възраст.

Днес, когато повечето министри  не знаят “Аз съм българче”,  а за детски патриотични песнички да не говорим, не мога и да си помислят възрастен човек да помни подобно нещо 30 години след като е приключил кариерата си като учител.

Дядо ми беше и от онези странни личности, които обичаха лова , но повече обичаха животните. Един от броящите се на пръстите на едната ми ръка препаратори на животни, той до последния си дъх, вдъхваше дух на убитите лешояди, сърни, зайци, катерички,  глигани, които ловците редовно му носеха да препарира.  Препарирането на животни за него беше и хоби, но и начин да покаже възхищението си към природата и да запази убитото животно още малко живо.  И тогава имаше бракониери, но имаше и масова непоносимост към тях.  Днес бракониерството е политически героизъм.

Когато, през 30-те години на 20 век, Андрей ( Андрея )  Ненов се пренася да живее в Бургас,  градът е все още малък, пълен с преселници от Македония и Одринска Тракия.  Училищата недостигат, но учителите са в изобилие. И като себеотрицание, и като патриотизъм, и като желание да научат децата. През следващите 30-на години, той дава всичко от себе си за да се създадат нови училища, и за да се възпитат учители и ученици в растящия Бургас. И като учител в  ОУ “Д-р Петър Берон”, и като зам. директор на СОУ”Иван Вазов” и като зам. кмет ( тогава – началник на отдел “Образование”) в  Община Бургас, за него “аритметиката” и азбуката са били основна причина за успеха на всяко дете.  Да не говорим за морала. Няма да забравя сърдитата му физиономия и обидата, която се изписа на лицето му един ден, когато разбра, че …. съм вдигнал от земята монета от 20 ст. (двадесет стотинки), която не е била моя.

Питам се от каква мая са ги забърквали хората преди 100 години , та толкова се различават  от българите днес.