Футболът отдавна не е само сила, и скорост. В добрите отбори е предимно тактика, а в нея математиката, теория на вероятностите и теорията на игрите са на първо място. Беше време, когато една държава имаше огромно предимство, а другите й дишаха прахта. Откакто всички клубни отбори са пълни с футболисти от цял свят – най-важното е с каква скорост се върят мислите в главите на нападатели и защитници, а после – скоростта на краката им.
В матеметическата гимназия ни учеха, че всичко е математика, и с напредването на IT, умните устройства и AI, мисля, че всички се убеждават в това.
Обвиняваме от години българския нац. отбор, че не тича, и че не може, а той не може понеже… не може да мисли като победител. Вгледайте се в играта им –
1) на първо място няма позициониране – добрият нападател трябва да си намери мястото, така, че с най-голяма вероятност да хване топката, а не просто да застане между 2-ма защитници и да чака да “му падне на крака”.2) Един защитник би трябвало да се научи да покрие зоната на нападателя, така, че вероятността другия нападател/и да я получи да е най-малка. Не просто да, чака , а да предвижда. Да може да сметнс наум , ускорение, траектория на топката, разстояния..3) На трето място един полузащитник трябва да има фантазия, да може да мисли като съотборника си и да се разбират с половин поглед. Да намира възможностите и къде е най-голяма вероятността негов пас да бъде изненада за противника, и е най-вероятно съотборник да я поеме. И, да това. се учи в треньорския щаб и младежките отбори.4) И накрая вратари и защитници като подават напред да търсят празни полета, да дирят оптимално решение, така че играта да е в другото поле. Прегледайте записа от последния мач – 80% от пасовете са – “Абе подавам някъде там, дано намеря някой от моите”.Въщност най-важното е един спорт е да намираш подсъзнателно позицията където с най-голяма вероятност може да спечелиш. Това при шахматистите е водещо и затова там всеки ход се смята с вероятности до 5-10-12 хода напред -“Ако аз така, то той – така”.
При футболистите, българските – явно математика, теория на вероятностите, на игрите , позициониране, пестене на силите явно не се учи. Няма го и отборния принцип, при който бяхме научени в казармата – че аз паза гърба на другаря си, и той моя. Така се създаваха отбори.
Аз не съм особено добър спортист, ама никак и винаги съм гледал на спорта, особено футбола като забавление, а като станах пълнолетен – най-вече като като стратегия и тактика. Споменавал съм, че миналата година, по случайност поех един детски отбор като треньор, и от пърия момент започнах да им обяснявам, че най-важно е да не се скупчват заедно около топката, да търсят свободно поле, и да си подават вместо егоистично да искат да вкарат голове. От 7 мача, спечелихме 6 без първия. Сигурно има нещо вярно в стратегията ми , базирана на математика и теория на вероятностите. За по-големи деца – се търсят вече други умения – скорост, техника – и там ме няма. Но същетаеш ли двата подхода – се получава.
То затова и политиката и отборния спорт са на едно дередже – всяка коза за свой крак, и “Абе аз седя на гюме, и чакам топката да ме удари, щото я виж какви татуировки имам”.
Leave a Reply