Децата променят всичко.

Неродени, защото се хвърлихме в битка за оцеляване – първо за хляба, а после за годишната почивка в Гърция, за “бяла лъскава панелка с две лимузини отпред”, за огромни телевизори и… за все по-малки семейства.

Преди 10 ноември смисълът беше ясен и прост. Младите се женеха рано, правеха семейство, преди да навършат 30 вече имаха две дечица в малкия апартамент “даден” от Държавата и партията. Мечтите изглеждаха скромни – без яхти по Ривиерата, без глобални бизнеси. Но докато се усетиш, децата са на 10–15 години, послед казарма, работа, …внуци и тази всекидневна борба осмисляше всичко.

Осмисляше живота на баби и дядовци, които сееха градини, пълнеха буркани и чакаха внуците през лятото. Осмисляше и квартала – хората се грижеха блокът да е чист, училището топло, пътищата до селото проходими, защото там децата им щяха да прекарат цялото лято. Магазините не бяха препълнени, но вагоните на влаковете – бяха. Тези на пръв поглед малки мечти носеха в себе си най-дълбокия смисъл на човешкия живот: да отгледаш поколение и да предадеш през него своята вяра, борбеност, себе си – в бъдещето.

Покрай пълните с детски глъч площадки пред блоковете хората ставаха по-добри един към друг. Загрижени за общото благо, защото техните деца или внуци живееха там.

Днес е различно.

Днес децата не са приоритет. Приоритет са последният iPhone, Bentley-то, три пътувания годишно до Малдивите или Дубай, джунджуриите, с които да се похвалим. Младите отлагат семейството след 30-те. По-възрастните не се интересуват какво става в блока или квартала – там няма техни деца. Баби и дядовци доживяват сами, без стимула на лятото с внуците. Неусетно държавата угасва духовно. Липсват ѝ онези клетки на обществото, които най-силно искат да живеят – семействата с деца.

Виждам 25–30-годишни, впили се в кариерата и фитнеса. Виждам 30–40-годишни, работещи до изнемога, връщащи се в празни апартаменти. Целият им свят е работата и по някое екзотично бягство. Липсва им лудницата на първите стъпки, на първите рисунки, на ежегодната смяна на дрешките. Липсва им борбата за безопасност – на улицата, в училището, в държавата на техните деца. Защо ги няма децата – та едно време майките ни влачещи пълни торби с храна и грижещи се за по две деца имаха ежедневен, ежечасен сериозен фитнес.

Съвременната либерална идеология уби семействата. На нея те не ѝ трябват. Тя иска самотни, податливи младежи – лесни за манипулация със „зелени сделки“, каузи и далечни спасения. Защото дълбоко в душата на всеки млад човек гори родителският инстинкт – желание да обичаш и защитаваш.

Когато няма собствени деца, тази любов се пренасочва към непознати: пращат пари в Замбия, протестират за талибани или мигранти, вместо да се погрижат детето им да отиде нахранено и обуто на училище в 8:30.Ако имаха деца, първо щяха да се запитат: безопасно ли е това за моите?

Децата променят всичко.

„Ако на 20 години не си комунист – нямаш сърце. Ако на 40 все още си – нямаш акъл.“ В тази мъдрост е скрит дълбок закон: на 20 си сам, искаш да промениш света веднага. На 40, с деца, светът ти са те. Ти него пазиш и него променяш. Християнският свят има нужда точно от това – да се върне към корените си: големи семейства, къщи на село или край града, с три, четири, пет деца. Това е истинският смисъл на човешкия живот.

Това е Промяната, която ще ни върне нормалността. Политици, обединени от грижата за децата си. Парламент, в който опитът на родителството надделява над мечтите на бездетните.

Наскоро голямата ми дъщеря каза „Да“. Щастлив съм. Виждам кръговрата. И колкото ми се иска понякога да съм пак млад, най-силно искам в следващите една-две-три години да стана дядо.

Децата променят всичко. Желая ви Весела Коледа и щастлива Нова година.

И по едно малко плачещо вързопче във всеки дом през идващата година.