Затворено Общество

Вождът седеше на голямото, позлатено кресло и през отворения прозорец наблюдаваше приготовленията. Отдолу по широката и чиста улица, гъмжеше от малки дребни фигурки с военни шапки, които се лутаха насам-натам.Хиляи, милиони.

Беше щастлив. Големият ден дойде.  Дори самият той не можеше да го повярва. Той вече не само Велик, той бе станал Единствен. Неговите баща и дядо, едва ли са и мечтали за подобна победа. Толкова години войни, глад, суша, наказания за непослушните и изведнъж… неочаквано дори за самия него нещата тръгнаха по …вода. Или по скоро по пръски вода.. малки дребни и невидими, те бавно превземаха в негова полза. Първо няколко души, после един малък град, 5-6 кръчми и ски-куроти по света, след това големи градове и накрая ..всичко.

Днес е големият ден. 8 януари. И досега имаше празници, но този щеше да е най-големия. Нямаше как да отмени 15 април , все пак той бе част от наследството му. Но 8 януари – щеше да за запише със златни букви във Вселената.

Толкова години борба за да има промишлена и селскостопанска самодостатъчност, и да бъде независим от външните врагове се отплатиха. Повече от 80 години народът му живееше трудно, но щастливо. Според него.  И сега само за 10-12 години направи Големия скок. Толкова голям, колкото и китайците не успяха. А не успяха, защото хем бяха много , хем нямаха такъв голям лидер.

Загледа се в далечината, и видя да слагат поседните украшения по Айфеловата кула. От другата страна на улицата Статуята на свободата бе вече издигната. Стъщите размери, почти същият материал , но с необичайни захранвани от огромни LED лампи светещи очи. Да, строителната бригада, която подчинените му събраха от Северна Македония се справи добре. Тях много си ги биваше в копирането. Дори и копие на Бруклинския мост бяха успели да направят за тази една година усилен труд. Само статуята на Пател не можаха да преместят, но по-добре така – да си остане в обезлюдените части на Азия. Да напомня на недоволните, славните им години.

Целият град бе осеян с артефакти , от близки и далечни земи. Най-много се радваше на една малка , скътана в края на глевната улица нова постройка, която бе новото място на Къщата на Жулиета с нейния прекрасен балкон и статуя пред нея.  Италианците , които емигрираха в неговата държава само молеха да му я дадат, само и само да ги приеме. Само и само да живеят там. А той много я обичаше, защото обичаше любовта и красивите жени. Нямаше идея как някъде могат мъжете могат да се радват на мъже, при толкова красиви Жулиети. Затова и не позволяваше и други в страната му да правят разни невоенни паради.

Целият град представляваше умалено огледало на света, какъвто бе преди 20-25 години. Всички известни постройки, места имаха своя нов облик тук. Но пречупени през призмата на неговата визия и на основите на неговия успех. Четирите стълба: Независима политика, Самодостатъчна икономика, Самостоятелна отбрана,Мобилизиране и сплотяване на масите му осигуриха победа, за която преди 15 години дори и не би си мечтал.  Всички го смятаха за луд, тиранин, но когато кошмарът по света започна – той бе готов. Границите на неговата държава бяха непристъпни, защото имаше самостоятелна отбрана, и никакви външни сили, бежанци, и пр.не  можеха да го притеснят.   Никакви неправителстени организации за права на тези или онези не можеха да всяват раздор в обществото му. Когато напрежението нарастна, и докато японци, французи, нигерийци, норвежци се чудеха откъде да си набавят храна или най-обикновени неща за защита, той не се притесняваше – самостоятелната икономика го не направила независим от всякакви вносни китайски дреболии или лъскави европейски коли. А дългите години въоръжаване и обучение на армията му, осигуриха пълни с муниции, защитни облекла и най-важното – боен дух казарми. Това, което за другите бе световна криза и катастрофа, за хората му беше като лека тренировка – много по-лека от ежегодишните едномесъчни военни сборове, на които бе задължен всеки граждани да участва.

Населението му бе мобилизирано и не се луташе, а знаеше как да действа в ситуация на война, въпреки че война нямаше. Имаше хаос. Докато  бизнесмените на другите страни се чудеха как да и от каква обществена поръчка да откраднат повече, при него такъв проблем нямаше. Няма бизнесмени – няма проблем.

Преди 5-6 години, когато в Европа и Африка, хората масово умираха поради липса на лекарства и храни, по света останаха само 3-4 места , сравнително безопасни – неговата страна, Сибир и Сахара. За известно време около Близкия изток имаше някаква безпасност, защото държавите там държаха много оръжие, но когато храната и ресусите стигнаха критично ниски нива и там хаосът заля всичко. В Сибир бе относително безопасно за много хора, защото част от оцелелите руснаци заедно с много европейци се бяха преместили там – суров климат, трудно.. но пък и безкрайни отдалечени населени места , където вуруси и болести не оцеляват. По същата причина имаше и някакви хора които успяваха да живеят в Сахара, като периодично нападаха околните държави, където можеха да намерят храна. Помни дори как преди години по една от малкото останали телевизии в Европа вървяха демонстрации където на арабски се скандираше “Искаме в Сибир! Искаме в Сибир!” .. Госпоприемната Европа бе опустяла след поредното нашествие на Азия и Африка и там не бяха останали много работещи предприятия, цареше хаос , престъпност, и мародери.

По същата причина и в бившите Америки  всичко бе хаос. Болестите бяха на всяка крачка, от великите държави не бе останало много, стрелбите бяха ежедневие.Безконтролната продажба на оръжие бе довело до състояние по-неконтролуруемо от времето на Дивия Запад . Всички искаха да мигрират. И всички искаха да емигрират или в Сибир, или в неговата страна. Но той е приемаше лесно. Бе издигнал високи стени, добре охранявани и пускаше само при много строги условия за безрезервна служба, отказване от миналото и предоставяне на всичко скъпо и ценно, което имигрантите можеха да му донесат. Те оставаха голи и боси, но затворени. Вътре зад дебелите стени. Обичаха да живеят в затвора, който педставялваше страната му. Защото Затворът означаваше сигурност. Малко храна, но храна.  Не си и помисляха да избяхат, заото това означваше ужас, болести и смърт навън. Той не спираше никого. Отвореното общество бе навън, но те не искаха Отворено общество, а затворено където имаше сигурност. Неговото Затворено общество значеше свобода.

Защото Свободата е ужас. Истинската свобода бе между Затворените граници.

А той не спираше вече никой – всеки, който искаше да избяга – бе свободен да го направи, но път назад нямаше. И никой не искаше да бяга…

Ей, такива мисли го връхлетяха, докато чакаше…

На врата се почука:

  • Велики Вожде, позволете да влеза! – каза мъж в зелено-червена униформа.
  • Казвай!
  • Всичко е готово! Народът, Светът Ви очаква.

Той се изправи и отправи към терасата. Огромното множество – може би 2-3 милиона души подивя. Милиони плакати с надписи “Да Живее Велият Вожд!” . “Слава, Слава!”, “Чучхе”…  го приветстваха. След това започна парада, и пред него се заизвиха колони от народ – бели и чернокожи, жени и мъже, млади и стари, бивши еропейци и бивши американци, всички бяха граждани на единствената останала оцеляла единна страна в света. Страната, която бе явно победител в тези гигантска Цивилизация.

И когато часът удари, от грамадната кула, се спусна бавно една огромна топка , на която надписът се виждаше от 10-12 километра.

А надписът гласеше: “Планета Корея. Честит 8 януари 2035 г.”

==========

Този фантастичен разказ  е плод на болния мозък на неговия автор. Всички прилики с действителни лица и събития са случайни.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*