Зима в Рила – бялата царица,
снегът – ефирна коприна, вятърът – песен.
Верила спи в ледени ресници,
кристални сънища в тишина безмесечна.
Животът спи!… Земята сънува..
.а България шепне: „Вечна си… в мен си ти…“
Пролет в Родопа – нежна прегръдка,
слънце целува склоновете будни.
Тракия се смее в пламъци зелени и алени,
минзухарите шепнат: „Животът се събуди!“
„Животът се пробуди!“… Земята се възражда…
а България шепне: „Вечна си… в мен си ти…“
Лято в Созопол, Приморско – морска омая,
златен пясък танцува с лазурна вълна.
Слънцето пие от кожата топла,
морето люлее сърцето в безкрайна вълна.
Животът се събуди!… Земята ражда…
а България шепне: „Вечна си… в мен си ти…“
Есен в Стара планина – златна корона,
Искърското дефиле в гора от багри шуми.
Листа като пламъци падат без стон,
България шепне: „Вечна си… в мен си ти…“
Земята ликува… Земята празнува…
Възродена… Вечна си… в мен си ти…
(ануари 2026)